Една реална магия

Още, когато чуеш това прословуто словосъчетание “реална магия” ти става ясно, че тук работата е сериозна. Нещо да е толкова реално и същевременно толкова магическо, каращо те да потръпнеш Губиш ориентация за времето, но всъщност знаеш, че всичко това е истина и времето тече. Знаеш, че това те заблуждава, но ти му се радваш. Но защо? Защото мислиш, че е реално. Никой всъщност не може да каже истината – освен магьосникът. Но този магьосник аз не го познавам. Познавам и се радвам само на творенията му, обливащи те с топлота и блясък.

Но след време се стига до момент, в който започваш да преливаш! Всичко това сякаш минава през теб и те разкъсва. Започваш все повече и повече да вярваш на това, което виждаш, защото то е завладяло душата ти. Магията е жива, но дали поне капчица от това е истина не знам. Облива те и всичко около теб се движи с бясна скорост. Снопчета лъчи в различни цветове минават ту през теб ту около теб, сякаш си в центъра на светлинно торнадо. Всичко се вихри около теб. Пробождат те навсякъде, но нищо не усещаш – само лек гъдел. Затваряш очи и разбираш че не те те заблуждават, защото картината в главата ти е същата. Започваш да си мислиш, че сам си сътворил това около теб, но не знаеш как да го спреш. Отваряш отново очи – гледката е същата. Замисляш се дали не си полудял. Обзема те страшна паника! Но след време свикваш. Снопчетата започват да се движат по-бавно и по-бавно. Усмихваш се! Радваш се! Тяхното трептене започва да те гали. Напълно си обсебен от това, което виждаш и усещаш. Опитваш се да хванеш едно от тези така приятни неща, които обикалят около теб. Напразно – те просто минават през теб. Кое реално съществуващо нещо ще мине през плътта ти без да ти направи рана или да ти причини болка? Чак сега разбираш колко си бил заблуден и как всичко това, в което си вярвал е било илюзия, магия. Обзема те гняв, че си бил измамен. Затваряш очи и тъмнина пробожда съзнанието ти. Губиш представа за време и пространство.

Изведнъж, силен блясък те принуждава да замижиш. На фона на ослепителната светлина се очертава силует на човек, който не е в типичния черен цвят, а пъстроцветен. Изведнъж цялата злоба се изпарява. Лъчите те галят по лицето. Отново се чувстваш здраво стъпил на земята, но не можеш да откъснеш поглед от този силует, който стои насреща ти. Сякаш те дърпа към себе си. Усещаш пареща болка в сърцето и колкото повече се приближаваш, толкова повече ти олеква. Тогава осъзнах, че това към което се стремя е просто неразделна част от мен и не мога да живея без НЕЯ.