Отново същата каша в главата, ще мине…

Когато нещо толкова обично те натъжава, далеч ли го чувстваш? Далеч от какво? От теб? Между кое и кое се измерва разстоянието…

Допир и нежност, чувство за близост. Страстта и топлината, които изгряват от тялото, докоснато от друго.

Когато можеш да опишеш нещо, което нямаш, което толкова много искаш, дали трябва да направиш и невъзможното, за да го получиш?

Искам много неща, някои получих, но нямах това усещане като това сега. Едно усещане, крайно различно от обикновеното желание. Чувство породено от?

Китарата стои и ме гледа, сякаш всеки момент ще заплаче… точно така се чувствам, сякаш ще заплача… Ако взема китарата ще заплачем заедно, просто го усещам.

Защо китарата… защото я обичам. Тя ме кара да се чувствам специален. Когато я пренебрегвам веднага усещам как нещо ме тегли към нея. Понякога е нервна, понякога е просто неспокойна, сама е… или е щастлива. Тя споделя моите настроения. Винаги го е можела, просто с времето порастнах и можех да и говоря по-изразително. Както като учиш език.

Искам да измисля ново чувство, такова което да замени сегашното. Усещам, че това чувство изисква сподялба, за да излезе от мен, то трябва да бъде прието от някого. Китарата винаги ще сподели болката. Само на нея ли мога да имам вяра? Тя говори чрез мен. Тя има собствен глас, аз и подсказвам думите, настроението.

Прегръдка…?

Нямаше ли достатъчно през изминалите две седмици? Не бяха ли предостатъчно целувките? Хм? Не бяха ли над 100 подяволите?! И какво? Сега като копнееш само за една и нея я няма, лежи си сам. Нека те гори. Пожелай си нещо, напиши го и го желай силно и то ще се случи.

Още ми сеплаче. Много. За кое? За кого, за коя, за какво?

Коравосърдечност? Не мога. Да не изразявам чувствата си? Мога.

Да искам да мога? Да.

Пред кого да ги изразя? Кой ще ме разбере. Не очаквам съжаление. А сякаш очаквам.

И се чувствам сам. Ебаси колко сам се чувствам, макар и да не съм. А аз знам че не съм. Явно не по този начин сам. Явно не искам само материалната и телесна подкрепа. Естествено че не само това искам. Естествено, че не само това имам. Искам и нещо друго. Искам още. Искам още някой. Май е само един. Или много други идващи един по един. Различно. Нещо разчупващо сивотата. Алкохол, цигари, цици, наркотици. И само толкова. На сутринта не си това което си искал. А какво ще кажеш за събуждане с прегръдка, сладка, ухаеща на ягода. Когато подушиш кожата и…. изтръпваш и мислиш че можеш всичко. Усмивката. Затворените очи. Доверието. Радостта. Протягащите ръце. Спокойствието. Сигурността. Сутрин, която ти вдъхва живот, а не жажда за кафе, аналгин, алказелцер или каквото и да било друго лекарство или вещество, което да те накара да си помислиш и спомниш, че това което си направил снощи е адски велико.

Замаената ти глава да не бъде тежка, а да летиш. Дали няма да искаш утре пак, а? Какво ли не бих дал за нещо такова пак…

А сега, дори и да не съм върховен махмурлия пак се събуждам и изобщо не ми се иска да ставам? Защо да не искам да ставам, уча каквото искам, занимавам се с каквото искам. Би следвало да има защо да стана. Да обаче всичко се превръща в сиво ежедневие. Дори напиването също. Няма тръпка. Сега нямам тръпка. Има тръпка и тя ме извежда до несигурност. Случват се неща, които неискам да се случват и не мога да ги предотвратя. Какво ли да направя?

Мога само да чакам. Не. Трябва и да направя нещо. Ебаси никога не съм се чувствал по несигурен! Мамка му. Аз не съм несигурен, аз знам какво искам, и го постигам ЩОТО ГО ИСКАМ! А какво ли прави човек, който не знае какво иска? Хвърля се на първата или втората срещната алтернатива. Наиш кво искам?

Искам да има за какво да се събудя утре!

И кво? Излиза че аз не се радвам на нещата, които имам досега. Изобщо не е вярно много се радвам, или поне се опитвам. Яд ме е, че малцина имат колкото аз и аз се раздвам, че има това което имам. На моменти даже ми се струва много. Защо чак толкова? Можеше и по-малко. Скромност. Пестеливост? Не знам. Такъв съм си.

Сещам се за едно момиче, неотдавна излизахме. Още бях в гимназията. Тя ми даде едно много различно виждане на нещата. Промени ме, аз промених нея. Не знам къде се объркаха нещата и до ден днешен. Толкова много ли ме повлияла, че се сещам за нея? Наистина очаквах много повече от нея и изведнъж тя реши да сложи край. А аз изобщо нищо не направих, за да я върна, защото си мислех, че така за нея може да е по-добре. Дори не опитах, исках, но не го направих.

И какво? От всичко това става ясно, че много искам да си имам момиче. Да искам, искам да има някой, който да иска да бъде с мен и да прекарва време с мен. Не само на масата или в леглото.

Едни приятели стават за маса, други стават за лелгло, аз искам комбиниран с гарнитура.

Хаотичност, много хаотичност, никаква подредба. Само да искаш да подреждаш неща, да им слагаш етикети и да ги слагаш някъде, щото така ще си ги намираш по-лесно. Изобщо не ме интересува. Досега толкова много се стараех да подреждам, напоследък изобщо не знам кое къде се намира, ама пак го намирам.

Баси глупостите дето ръся… Опитах се да поцикля 15 мин и като видях последното написано ми се прииска да не съм писал такава глупост.

Хората просто не осъзнават, че са щастливи!