Стоял човекът и си мислел: “По дяволите накъде?”
И друг път си задавал човекът този въпрос. Много пъти разсъждавал, обмислял, преценял и винаги се случвало обратното на това, което в крайна сметка решавал.
Стои си човекът в парка с физиономия дълбоко мрачна и умислена, тревожна. Не знае накъде да замине, на къде в парка да се разходи. Наляво ли да тръгне – надясно ли да завие? Гледал втренчено в едно дърво, сякаш то самото щяло да даде отговор на въпросите му. Изведнъж станало тихо, почнало да се смрачава. Вятърът утихнал и всичко сякаш спряло. Сепнал се човекът щом видял, че листото, което се носело от вятъра не просто спряло да се плъзга из алеята, а замръзнало във въздуха.
Старците, влюбените, малките деца, майките и бащите, всички били замръзнали, а лицата им изразявали всевъзможни различни чувства. Щастие се усещало от усмивките на малките дечица и личало още повече от румените им бузки. Старците стояли мирно и смирение се усещало в погледите им. Влюбените погледи на двама млади били толкова изрзителни, че на човека му трябвало известно време да се им се полюбува. С бодра крачка мъж и жена крачели по алеята. Хванатата за ръце двойка гледали зорко над детето си, което тичало напред с балонче в ръка. Щастие, любов и загриженост. Удовлетворение, нотка притеснение и още и още любов имало изписана на лицата на родителите.
Стоял човекът, гледал замръзналите им физиономии и след като наблюдението било недостатъчно – понечил да ги стигне. Станал от мястото си, на което стоял кой знае от кога и забелязял нещо странно: той все още стои на тази пейка. Подскочил за миг и застинал втрещен от това, което видял. Човекът видял себе си. Видял как мрачно е събрал вежди, как усните му били събрани сякаш неуморен гняв го изгарял отвътре. Очите му – насълзени от взиране в дървото, издаващи противоречиви сигнали на ярост и тъга.
Изплашил се човекът. Не вярвал на очите си. Не знаел какво да мисли, огледал се панически – всичко било замръзнало. Никой не се движел, нищо не помръдвало. Извикал силно: “Има ли някоооой?” , но никой не отвърнал, само ехото на непомръдващия вкаменен парк…
Разбрал човекът, че е сам. Стоял с часове, наблюдавал себе си, другите и пак себе си. Видял колко мрачен, навъсен, сериозен дори грозен стоял той на фона на останалите в парка. Не виждал нищо, замислен, угрижен, притеснен, от това, което се случвало в главата му – не знаещ накъде да поеме…
И тогава, човекът си спомнил защо е бил там и какво е правел. Чудел се и задавал си въпроса “По дяволите накъде?”. Засмял се на това, което виждал. Погледнал още веднъж старците, детето, мъжа и жената, влюбените…
Сепнал се човекът в миг – “Накъде?”, извикал и започнал да се оглежда бясно наляво и надясно. “Било е всичко сън.”, прошепнал под носа си и въздъхнал с приведена напред глава.
Ала вече нещо не било както преди, усмихнал се човекът. Кръвта в тялото му започнала да бушува, сърцето му биело ускорено, взел бил решение. Вдишал дълбоко и поел по своя път…
“Браво, моето момче, вярвай в себе си и всичко друго ще тече!”, казал старецът и сложил ръка върху тази жена на си.