Много рано сутринта на едно много хубаво лято. Станал си и ти не знаеш защо, но си навън в градинката докато е още прохладно. Въздуха е леко влажен от изпаренията на сутрешната роса. Слънчицето гали мило всяка тревичка и всяко листенце на дръвче или храстче. Гледайки зеленината със сънените си очи, ти се струва, че те са жълто-зелени или дори оранжеви. А това е Слънчо, който рисува с лъчи. Леко се поклаща някоя клонка, някое птиче подскача и леко припява сутрешната си песен. Паяче си плете мрежа от рано, някоя мушица да си хване, но засега само росни капки с цвят на дъгата са успели да се стекат по тънките влакна. Поглеждаш нагоре – небето е синьо, от едната му страна е дори още мрачно. Напомня ни къде са се скрили звездите. Част от луната още се вижда, толкова е бледа. Слънцето се подава със страшната си сила. Повдига всички капчици роса от малките тревички и ги понася в небесата.
Бос в плътната постеля от цветя и детелини.
—
А къде си ти?
В моята градина – на метър от мен и сереш с усмивка на уста.
—
… наторяване му се казва на това.