Ето нещо, което написах миналото лято и не мислех да поствам тогава…
Писано е както ми се е стичало по пръстите, не съм го редактирал. Сигурен съм, че след време ще искам да го оправя. Но не сега. Сега искам да го изкарам на въздух малко да подиша.
Има нещо, което е различно при мен в момента. Отварям лаптопа само за да се опитам да го напиша. Пълен съм с любов. Ние трябва да обичаме. Човек се чувства жив само когато обича! Себе си, другите, няма значение – трябва да открие любовта. Има горнища и долнища да. Но като цяло трябва да обича. Справянето с трудностите е съвсем различно нещо. Но и те трябва да бъдат поглеждани с любов. Защо не – защо да им ходя навъпреки и да си развалям спокойствието. Важното е да не си заслепен. Заслепен от любов – това не е любов. Малко е като да си заслепен от гняв, ярост. Не знаеш какво правиш. Не знаеш защо го правиш. Предаваш е напълно на някаква роля и на някаква енергия която те води по някаква инерция.
Любовта окрилява. Тя ти помага. Дава ти сили. Любовта е вътре в теб. Енергия която е жива в теб. Не умира никога, дори след като тялото ти умре. Тя направо не е от това измерение. Как може нещо което не е от едно измерение да умре в друго измерение…?
От хиляди години хората говорят за дух, за душа, спирит. Нещо вътре в нас, което не е от плът и кръв. Има желания, но няма глас. Иска да каже, но няма уста. енергия. Чиста енергия. Това е онова нещо което е там когато мозъкът ти не мисли. Кой наблюдава, кой вижда, когато мозъкът, разумът не работи, не вижда, не мисли?
Любовта може да е само хормони за някои, само химична реакция в нечии мозък. Но това не може да е всичко, има го това, но след него има още. Сякаш тази химична реакция открива пътекъта към един нов свят. Към едно много по-добро място. Има причина тези хормони да са там. Да карат тялото ни да се чувства добре, след като е свършило нещо. Тези хормони могат да бъдат задвижвани и от добри мисли. А кой задвижва добрите мисли? Кой иска да мисли? Нали разумът е инструмент. Кой използва този инструмент?
Питали ли сте дали обичате? Кого обичате? Да назовете имена, хора, случки, моменти, ситуации, Актьори дори. Обичате ли ги наистина? Как да знаете дали е истинско? Просто го знаеш. В това няма мисъл… Има нещо отгоре, което стои над мисълта. Нещо което разумът не може да обясни. не мисля че и подсъзнанието може да обясни. Любовта е там и винаги ще бъде там. Любовта е от друго измерение и си намира процепи през телата ни да се прояви в това наше измерение. Може би е тук да ни спаси…? А защо не? Мисля, че този свят наистина има нужда от спасение…
Трябва да си отговорен с любовта, може да те изпепели, може да се опариш много жестоко. И може даже да ти стане рана. Може да толкова много любов да изпуснеш от другото измерение, че да не можеш да се справиш с нея. Така се чувствах- опарен, изгорен от любовта когато не я разбирах, когато не знаех какво е това което ми се случва в момента. Просто знаех, че трябва да го изкарам наяве. Направих го , много пъти го правех – и много пъти се парех, и много пъти раните зарастваха, но не можах да отрека съществуването на любовта, макар и да не занех как да боравя с нея. Все пак толкова пъти страдах. Не харесвах любовта за малко. Разумът ми не искаше да я допуска повече навън. Искаше да затвори раната. какво направих аз? Опознах любовта. Опознах себе си. Седях и слушах сърцето си. Всеки удар , всеки милилитър кръв който минаваше през него и къде отиваше, какво правеше, как циркулираше. Първо се влюбих в себе си. Не ми трябваше огледало за да се погледа и да видя кой съм. не ми беше нужно никакво средство, никакво устройство. Човек не трябва дори очи да има за да може да се види. Даже трябва да ги затвори. За запуши уши дори. Да види кой е. Любовта извира някъде отвътре в нас, когато се огледаш – ще я видиш. Когато затвориш кранчето на чешмата и вода не тече, нали знаеш че все пак вода има… Отиваш и виждаш процепа, извора на любовта и какво правиш? Слагаш му кранче. Защо? Не защото е интересно, не защото искаш да огрнаичиш любовта, ами защото искаш да я пазиш, и нея и самия себе си. Да егоистично е. Но и съхранително. Защо имаме кранчета и чешми на не само извори? Ами за да може всеки от нас да се наслади на вода когато поиска. За удобство. Тачим водата, пазим я. С кранчето успяваме да я споделим с повече хора 🙂
Кранчето на любовта единствено помага за опознаването на любовта. не е там за да я спира. там е е за да изгорим от нея. Там е за да ни се дава малко по малко, докато успеем да отворим кранчето до край.
Много е важно хората да разибрат любовта, да не злоупотребяват с нея. Страшна сила е. Може да омагьоса човек, може да накара хората да полудеят, да загубят тотално разума си и истинското тях.
Страшна сила която те прави един по-добър човек, смирен, не завистлив, по чист, грижовен и любящ. Отговорен дори.
Контролът над кранчето: Най-трудната задача след поставянето на самото кранче.
Любовта и уважението съм себе си, ще повлияе на всичко което правиш. Отваря желание за живот, за нови приключения, за нови начинанния. Осъзнавайки колко малко време имаме за да обичаме. Колко малко време ни остава на тоя свят за да обичаме. Тъй като само това познаме в момента, разбира се че искаме да го запазим за колкото се може по-дълго време, защото си е наше. Но и също така осъзнавайки това – не искаме ли да прекараме дните си на тази планета по най-добрия начин?
Лягам да спа макар и да искам да пиша още. Бълвам такива неща, пръстите ме заболяха колко бързо пиша. не мога да си смогна на мисълта. А мисля ли? Аз не мисля че мисля. аз поросто изливам някви неща. За нищо не мисля подяволите.