Да срещнеш изнервен шофьор на автобус е като да се сблъскаш с едно ранено бито животно на улицата. А какво правим с такива?
Едно куче, което е било малтретирано и държано гладно в продължение на много време се озлобява. Е да, ако има останала силичка да се озлобява. Но със сигурност няма да тръдне да ви ближе ръката и да ви се умилква, ако тръгнете да го храните. Ще се опита да избяга или да ви охапе. При него се задейства режимът fight-or-flight.
Тези неща ние обаче ги знаем, когато стане въпрос за животните.
Първо, почти мигновено ние искаме да помогнем на това куче или коте. Виждаме че е озлобено, но и че страда. Ако можем да помогнем, ще помогнем. Дори и в случая, когато кучето е озлобено и изобщо не искаме да припарваме до него – пак знаем, че то има нужда от помощ и това не е неговото естествено състояние.
Защо като видим изнервен шофьор на автобус ние не вижваме същото това бито и ранено куче?
Има нещо в нас и нашата природа, което ни кара да сме слепи за болката и страданието на ближните си същества.
Причината със сигурност е на много слоеве и на мен много ми се ще да се разчовъркам из всички тях. Просто засега още съм overwhelmed от многото слоеве и гледам като на тях като една голяма купчина вещи, които имат нужда от 1) подреждане 2) преценяне дали са нужни или не и 3) изхвърляне ако са ненужни.
Един шофьор на автобус няма нужда от повече любов от едно ранено куче, но има правото, като живо същество, поне на същото количество.